Гъби в Швеция

В края на август 2018 г. се проведе микологична работилница в малкото селище Borgsjö в централна Швеция. Фокусът беше върху гъбите от разред Russulales, тоест големите родове Russula (гълъбки) и Lactarius (млечници) и няколко други, по-малки. Срещата имаше цел да събере миколози, изследователи и любители имащи интерес в изучаването на тези гъби. Така хора от различни краища на континента имаха възможност да се запознаят, да обменят своя опит, да изследват местните видове и да направят общество.

Borgsjö.

Folkets hus в Borgsjö.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Впрочем това малко, отдалечено градче има дълги традиции в провеждането на подобни микологични срещи. Благодарение на което неговото биологично разнообразие е доста добре описано. Прочути европейски миколози като Henri Romagnesi и Mauro Sarnari са работили тук. Швеция е родина на множество знаменити учени, сред които Карл Линей, основател на таксономията на биологичните организми – система, която се използва от 18-и век до днес. Великият миколог Елиас Фриз, първи назовал и описал голяма част от европейските гъби, също е швед. Ако проучите имената на миколозите изписани след латинските наименования на гъбите, ще откриете, че немалка част от тях са шведи и скандинавци. (Прочетете повече за Фриз и шведската школа.)

Гора в Borgsjö.

Гора в Borgsjö.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Гората в района на Borgsjö е тайга. Преобладават смърч (Picea abies), бял бор (Pinus sylvestris), бяла бреза (Betula pendula), космата бреза (Betula pubescens) и в по-малка степен се срещат различни върби (Salix) и бяла елша (Alnus incana). Тези дървесни видове не растат в чисти култури, а почти винаги са смесени, което затруднява отчитането на микоризни отношения между растения и гъби. Гората отдолу е постлана с няколко вида боровинки (Vaccinium), мъхове и лишеи. В някои райони растат върби-джуджета и друга много специфична алпийска растителност. Релефът е равен до хълмист, с множество естествени езера, блата и бавнотечащи ручеи. Почвите са бедни и кисели, с изключение на места, където почвата е алкална поради преместването на скали от древни глетчери. И макар отгоре горите да изглеждат еднакви и еднообразни с километри, всяка една такава локална особеност се отразява в състава на гъбите и биоразнообразието.

Изложба на млечници.

Изложба на гълъбки.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Швеция не е покрита изцяло със студени, иглолистни гори. Южната част изненадващо наподобява нашите равнини с обработваеми площи редуващи се с гори от различни широколистни дървета: дъб, габър, бук и тополи включително. Единствената разлика е отсъствието на стръмни и високи балкани на хоризонта. Дъбове и букове растат между блоковете в жилищни квартали на градовете. В разговори с местните гъбари установих, че много български видове гъби, които знаех като южни и топлолюбиви, се срещаха и там (Дяволската гъба, Boletus satanas и доста посиняващи манатарки, плюс гълъбки, млечници и други). Пътувайки от юг на север, съвсем ясно се вижда как широколистните и смесени гори свършват в околността на Стокхолм и от там нагоре започва безкрайната тайга.

Изложба на коралки.

Изложба на други гъби.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Изследването на гъбите се осъществяваше ежедневно. Гостите се разделяха на групи и посещаваха различни резервати и местности представляващи интерес. Централното място за събиране беше Folkets hus, обществена сграда, където организаторите бяха подредили зала с маси за да има условия за допълнителни занимания със събраните гъби. Докато някои гледаха с микроскопи, други рисуваха, трети хербаризираха материали за вкъщи, четвърти сравняваха белези по книги-определители, а пък аз правих спорови отпечатъци. Кипеше работа. Определените гъби се подреждаха в изложба, където в края на всеки ден се провеждаше беседа и разбор на намерените интересни видове. Slavomir Adamcik и Tero Taipale коментираха гълъбките, докато Annemieke Verbeken отговаряше за всички млечници. Открития на други гъби също не се пропускаха. Тези беседи бяха изпълнени със знание и практически опит и за мен бяха изключително полезни. Всеки ден имаше време и за презентации на гостите.

Следват снимки на някои от срещнатите гъби.


Russula roseipes Secr. ex Bres.

Russula roseipes.

Russula roseipes.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Гълъбка от групата на Russula risigallina, с много сходно оцветяване на шапката. Отличава се по по-едрия размер и по розовеенето на пънчето. Последният белег варира и пънчето може да изглежда розово-червено или почти бяло. Миризмата е неспецифична, но в основата на пънчето се долавя миризма на йод.

Расте в асоциация с борове (Pinus). В Borgsjö се намираха инцидентни екземпляри и не във всяка гора. Вероятно е наистина рядък вид. У нас е съобщен само в Родопите. Аз лично не бях срещал този вид.


Russula vitellina Gray

Russula vitellina.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Тази гълъбка е друг роднина на Russula risigallina. Има чисто жълта шапка с лъскава, леплива повърхност. Расте типично в по-студени гори, включително с иглолистни дървета и брези (Betula), за разлика от жълтите форми на R. risigallina. Миризмата на R. vitellina при престояване е описана като наподобяваща оцет.


Russula decolorans (Fr.) Fr.

Russula decolorans.

Russula decolorans.

 

 

 

 

 

 

 

 

Russula decolorans.

Russula decolorans.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Russula decolorans има оранжева шапка и силно посивяващо месо. Вкусът е нелютив. Лесно разпознаваем и красив вид.

Расте във влажни иглолистни гори и е една от най-често срещаните гълъбки в своето местообитание заедно с Rusula vinosa и Russula paludosa. Присъства в българския списък на гъби, но все още не съм имал късмета да я видя.


Russula vinosa Lindblad

Russula vinosa.

Russula vinosa.

 

 

 

 

 

 

 

 

Russula vinosa.

Russula vinosa.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Russula vinosa e вид, който свикнах да виждам в нашите смърчови гори на определни по-влажни и усойни места. Но в шведските гори беше абсолютно навсякъде, под смърч и бор. По отношение на оцветяването на шапката е силно изменчив вид и горните снимки показват само типични форми. Стабилни белези като посивяващото пънче, жълтеникавите ламели и нелютивия вкус са важни.

Оказа се, че има два много сходни вида в околностите: Russula vinososordida и Russula pubescens. Те растат в асоциация с брези. Първият вид е показан по-долу, но така и не успях да снимам втория. R. pubescens има видимо мъхната шапка при младите плодни тела и подобен винен цвят. Ще цитирам и една тънка разлика, която Tero Taipale сподели от своя опит. R. vinosa има нелютиво месо с металически привкус на желязо. R. pubescens има нелютиво месо без никакъв привкус.


Russula vinososordida Ruots. & Vauras

Russula vinososordida.

Russula vinososordida.

 

 

 

 

 

 

 

 

Russula vinososordida.

Russula vinososordida.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Този вид наподобява Russula vinosa (Винена гълъбка) по много черти, най-вече сивеенето в пънчето. Шапката е преобладаващо червеникаво-кафява до кафява вместо винена. Често във вдлъбнатия център се наблюдава тъмна точка заобиколена от светъл ореол. При R. vinososordida месото има много слаба лютивина, докато при R. vinosa е абсолютно нелютиво.

Расте под брези (Betula) единствено в северна Европа.


Russula favrei M.M. Moser

Russula favrei.

Russula favrei.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Russula favrei беше една от доминиращите гълъбки в някои гори, в други отсъстваше напълно. Russula clavipes, друг вид от подсекция Xerampelinae, също можеше да се открие. За голямо учудване на всички Russula xerampelina (Виненочервена гълъбка) не се намираше никъде.


Russula taigarum Ruots. & Vauras

Russula taigarum.

Russula taigarum.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Russula taigarum е едра гълъбка с винена до кафява, матова шапка, кремави ламели и розовеещо пънче. Отблизо пънчето всъщност е покрито с много ситни розови гранулки. Месото не люти. Разпознава се лесно по издълженото пънче с бухалковидна форма. Среща се в асоциация със смърч (Picea). Този вид е познат само от Скандинавия. Russula favrei се различава лесно по покафеняването на месото и зелената реакция с железен сулфат.

Tero Taipale беше намерил няколко едри екземпляра в първия ден на срещата и ме запозна с този прекрасен вид. На снимки изглежда като поредната неопределяема гълъбка, но комбинацията от белези е уникална. Успях да намеря R. taigarum в гората само веднъж, трите млади плодни тела по-горе.


Russula claroflava Grove

Russula claroflava.

Russula claroflava.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Russula claroflava, гълъбка с чиста, яркожълта шапка. Показва склонност да почернява като остарее най-вече по наранените места.

Расте в симбиоза с брези (Betula) на влажни места. Изглежда една от най-добре познатите гълъбки в региона. Някои от местните гъбарите дори си признаха, че най-вкусна била тя. Видът присъства също в българския списък на гъби.


Russula paludosa Britzelm.

Russula paludosa.

Russula paludosa.

 

 

 

 

 

 

 

 

Russula paludosa.

Russula paludosa.

 

 

 

 

 

 

 

 

Russula paludosa.

Russula paludosa.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Стройна и величествена, Russula paludosa владее северните иглолистни гори. Шапката е лъскава и оцветена почти като червена ябълка, но редовно се откриват екземпляри с по-бледи и по-тъмни шапки. Самият размер на плодното тяло е отличителен белег, защото не са много гълъбките със средна височина 15-20 cm. Дългото пънче може да е изцяло бяло или с бледорозови оттенъци. Месото не люти.

Този вид е записан в българския списък с видове, но все още не съм го срещал в нашите планини.


Russula nitida (Pers.) Fr.

Russula nitida.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Russula nitida е малка гълъбка с виненочервена шапка, светли ламели, бяло или розовеещо пънче, нелютив вкус и бледоохрен споров прашец. Расте под брези (Betula). Лесно може да се сбърка с няколко близки вида като Russula robertii и Russula sphagnophila, което прави вида труден за определяне. Трябва да се отбележи, че важно за дискриминирането на тези видове се оказва прецизното отчитане на цвета на споровия прашец по стандартизирани таблици. Ronnie Boeykens положи усилия за да определим тази гълъбка, от група където нямам опит, но вярвам, че успяхме.

Също така може да се сбърка с Russula gracillima, но този вид се различава лесно поради лютивото месо. R. nitida е в списъка на гъби в България.


Russula azurea Bres.

Russula azurea.

Russula azurea.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Тази гълъбка събрах от пътеката до извора на свети Олаф. Не присъстваше върху масите на изложението. Въпреки че изглеждаше много интересно и нетипично, не се досещах за гълъбка с такава комбинация от белези. Felix Hampe прегледа моите събрани гълъбки и прояви интерес точно към нея. На следващия ден той с голям ентусиазъм заяви, че споровият прашец е бял, въпреки цвета на ламелите. За него това беше рядката Russula azurea.

R. azurea е малка гълъбка. Отблизо синкаво-виолетовата шапка е матова и напрашена. Ламелите изглеждат бледожълтеникави, но отделят бял споров прашец. Месото е нелютиво.

Расте в иглолистни гори, особено със смърч (Picea). Присъства в нашия списък на гъби, но не мисля, че съм я срещал досега. Russula amethystina, също от иглолистните гори, отгоре изглежда по съвсем сходен начин, но има жълто-охрени ламели и жълт споров прашец.


Russula fennoscandica Ruots. & Vauras ined.

Russula fennoscandica.

Russula fennoscandica.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Russula fennoscandica.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Russula fennoscandica бе една от редовно срещаните гълъбки. Беше изненадващо да науча, че е открита съвсем наскоро. Всъщност името не е окончателно, тъй като видът все още се проучва и не е формално описан. Става въпрос за гълъбка близка до Russula queletii (Келетова гълъбка) със същата плодова миризма, но с умалени размери и с по-слабо проявени белези като пигментация и лютивина. Като R. queletii расте със смърч (Picea). Лесно може да се сбърка и с Russula gracillima, която пък е гълъбка асоциирана с брези.

Няма информация за разпространенито, но очевидно е северна.


Russula gracillima Jul. Schäff.

Russula gracillima.

Russula gracillima.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Russula gracillima е малка гълъбка с множество сходни видове. Шапката най-често е зеленикава в центъра и розово-червена по периферията, но има значителна изменчивост. Ламелите са кремави и отделят кремав споров прашец. Пънчето е издължено и слабо бухалковидно, оцветено розово и слабо сивее. Вкусът е умерено лютив.

Расте под брези (Betula). Вероятно широко разпространен вид, но уви, все още неоткрит в България.

Russula exalbicans притежава същите зеленикави и розови цветове на шапката, ни има по-едри и месести плодни тела и по-слаб лютив вкус.

Russula fennoscandica (описана по-горе) расте под смърчове. Но, когато брезите и смърочете растат смесено, както беше на повечето места в Borgsjö, определянето става сложно.

Russula nitida (описана по-горе) също расте под брези, но има по-тъмна шапка и нелютиво месо.


Russula intermedia P. Karst.

Russula intermedia.

Russula intermedia.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Russula intermedia е вид известен и под синонимното име Russula lundellii. Става въпрос за гълъбка с едри плодни тела, червена до оранжева шапка избледняваща до жълтеникаво в центъра. Има бледожълти ламели и бяло пънче, рядко с червено. Вкусът е умерено лютив, за разлика от сходния вид Russula aurantioflammans с изгарящо лютиво месо. Тези видове заедно принадлежат към подсекция Maculatinae – гълъбки с жълти ламели и лютиво месо.

R. intermedia расте в асоциация с брези (Betula). Не е открита в България. Сниманата и прилежно подредена находка е на Jose-Maria от Испания.


Russula grisescens (Bon & Gaugué) Marti

Russula grisescens.

Russula grisescens.

 

 

 

 

 

 

 

 

Russula grisescens.

Russula grisescens.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Russula grisescens (синоним Russula hydrophila) е гълъбка принадлежаща към групата на Russula emetica (Бясна гъба). Има розово-червена едноцветна шапка, бели ламели, бял споров прашец и бяло пънче, което скоро посивява. R. emetica има по-яркочервена шапка и бяло, непосивяващо пънче. Въпреки това, тези два вида винаги са ми били много трудни за различаване по снимки. Но на практика са лесни. Трети вид е Russula aquosa с розово-червена шапка с по-тъмен център и без склонност към посивяване. Всички тези гълъбки лютят.

R. grisescens расте във влажни зони в иглолистните гори, покрай поточета и мочурища. Оказа се доста чест вид в околността и постоянно присъстваше една купчинка на изложбата. Срещнах на няколко места в горите, поединично или на малки групи. Видът не е намерен в България, но е възможно да присъства по високите части на нашите планини. Трябва да се дири по местата, където расте R. emetica.


Russula consobrina (Fr.) Fr.

Russula consobrina.

Russula consobrina.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Russula consobrina е странна гълъбка със сиво-кафява шапка, кремави ламели и сивкаво пънче. Месото сивее и розовее след нараняване и има силнолютив вкус. Очаквах да видя тази гълъбка, но явно момента не беше оптимален за нея и съвсем не се откриваше. Все пак на изложбата успях да снимам един добър екземпляр.

Този вид се среща в смърчови (Picea) и брезови гори (Betula) и е добре разпространен в северните страни. Среща се в Алпите и в България, според списъка на гъби – в Софийски регион и западни Родопи. Имам бегъл спомен за една находка от Златните мостове във Витоша, но тогава нямах такъв интерес към гълъбки и остана само спомена. От тогава не съм намирал. Със сигурност е рядък вид у нас.


Russula aeruginea Fr.

Russula aeruginea.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Russula aeruginea (Тревистозелена гълъбка) беше често срещана гълъбка под брезите (Betula), както е в България. Оказа се, че тук расте един много сходен вид, който следва.


Russula atroglauca Einhell.

Russula atroglauca.

Russula atroglauca.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Поставени една до друга, разликата в цвета между Russula atroglauca и Russula aeruginea е съвсем ясна. R. atroglauca ми беше известна само от литературата и ме затрудняваше. Ето, че имах късмет да ги сравня отблизо. Шапката на R. atroglauca има по-скоро синкаво-зелен цвят и по-изразен тъмен център. Трябва да отбележа, че в интернет и някои книги се намират снимки на R. aeruginea с ненастроен бял баланс, в които всичко е окъпано със синкав тон, включително шапката, и има предпоставка за объркване.

Двата вида имат еднакво местообитание, доколкото ми е известно. R. atroglauca отсъства от българския списък на гъби. Имам усещането, че съм я срещал и несъзнателно определял като R. aeruginea преди. Наблюдение за този вид е една от задачите за следващия сезон.


Lactarius trivialis (Fr.) Fr.

Lactarius trivialis.

Lactarius trivialis.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Lactarius trivialis се разпознава по сиво-виолетовия цвят на младите шапки, гъстите ламели, бялото мляко и силно лютивия вкус. Пънчето има особена форма, защото често е разширено в средната част.

Расте в смърчови гори (Picea). В Borgsjö се намираше сравнително лесно. Видът е широко разпространен в северна и централна Европа, но в България все още не е открит.


Lactarius mammosus Fr.

Lactarius mammosus.

Lactarius mammosus.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Lactarius mammosus е роднина на Lactarius glyciosmus (Кокосова млечница) и като него има приятна миризма като на кокос. Отличава се с по-едър размер и по-тъмна, сивкаво-кафява шапка с мъхеста повърхност.

Вероятно расте с брези (Betula) и бял бор (Pinus sylvestris). Не е открит в България.


Lactarius helvus (Fr.) Fr.

Lactarius helvus.

Lactarius helvus.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Lactarius helvus има матова кафеникава шапка, силна ароматна миризма и отделя напълно прозрачно мляко. Расте под иглолистни дървета сред мъхове сфагнум (Sphagnum) на влажни места.

Видът е записан в списъка на гъби в България.


Lactarius scrobiculatus (Scop.) Fr.

Lactarius scrobiculatus.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Lactarius scrobiculatus е една добре позната млечница у нас в смърчовите (Picea) гори. Разпространена е почти в цяла Европа. Секция Scrobiculati е кръстена на нея и включва видове с бели, жълти и охрени цветове, с повече или по-малко космати шапки и ламели отделящи бяло мляко, което почти веднага преминава в лимоненожълто.


Lactarius leonis Kytöv.

Lactarius leonis.

Lactarius leonis.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Lactarius leonis също приндалежи към групата млечници с пожълтяващо мляко в секция Scrobiculati. Тази млечница има по-бледо оцветяване и по-крехко и тънко месо от Lactarius scrobiculatus.

Расте в смърчови гори (Picea) около влажни зони с варовита основа. Среща се в северна Европа и на юг до Алпите, но не е намерена у нас. На изложбата бяха показани останалите видове от тази секция: Lactarius olivinus, Lactarius tuomikoskii, Lactarius auriolla, Lactarius aquizonatus и Lactarius resimus.


Lactarius aquizonatus Kytöv.

Lactarius aquizonatus.

Lactarius aquizonatus.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Lactarius aquizonatus е още един представител на секция Scrobiculati с пожълтяващо мляко. Има по-светла, почти бяла шапка с почти невидими (воднисти) зони очертани около периферията и типични косми по ръба. Всъщност тези косми не са сухи и стърчащи като при много видове Lactarius, например Lactarius repraesentaneus по-долу, а са покрити с гъста слуз и изглеждат сплъстени.  Сниманият екземпляр е омачкан и този негов детайл не се вижда добре. Ламелите при развитите плодни тела придобиват бледорозов тон.

Расте под брези (Betula), но вероятно и под други дървета. Северен вид неизвестен от България. Lactarius resimus е сходен вид, но при него ръбът на шапката не е толкова космат и слузест.


Lactarius repraesentaneus Britzelm.

Lactarius repraesentaneus.

Lactarius repraesentaneus.

 

 

 

 

 

 

 

 

Lactarius repraesentaneus.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Lactarius repraesentaneus принадлежи към секция Uvidi и съответно има мляко и месо, които се оцветяват лилаво. Лесно се разпознава по едрия размер, косматата златистожълта шапка и млякото. Появата на лилав цвят обаче е бавна и трябва да се изчака.

Расте във влажни гори под смърч (Picea abies). Видът е разпространен в централна и северна Европа, но все още не е открит в България.


Lactarius flavopalustris Kytöv.

Lactarius flavopalustris.

Lactarius flavopalustris.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Lactarius flavopalustris е друг представител на секция Uvidi. Има яркожълти шапка и пънче и отделя лилаво мляко. Расте под брези (Betula) в близост до влажни зони. Скоро описан вид и известен единствено от Скандинавия. Сниманият екземпляр бе намерен и определен от Tero Taipale.

Някои много близки видове растат под върби (Salix): Lactarius aspideus и Lactarius flavoaspideus.


Lactarius badiosanguineus Kühner & Romagn.

Lactarius badiosanguineus.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Lactarius badiosanguineus е също толкова често срещан вид под смърч (Picea), както и в България.


Lactarius fennoscandicus Verbeken & Vesterh.

Lactarius fennoscandicus.

Lactarius fennoscandicus.

 

 

 

 

 

 

 

 

Lactarius fennoscandicus.

Lactarius fennoscandicus.

 

 

 

 

 

 

 

 

Lactarius deterrimus, за сравнение.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Lactarius fennoscandicus е млечница от групата на рижиките (секция Dapetes) и може би най-много наподобява Lactarius deterrimus (Смърчова рижика), която е добре позната у нас и почти в цяла Европа. L. fennoscandicus се отличава с по-тъмни и мътни цветове, особено в центъра на шапката, докато L. deterrimus има яркооранжева (като пресен морков) шапка със зелени участъци. Младите шапки на L. fennoscandicus се открояват най-лесно.

Двата вида растат в асоциация със смърч (Picea) и в Borgsjö се откриваха на много места в непосредствена близост. Изглежда L. fennoscandicus е ограничен в разпространението си и не е намиран на юг от Скандинавия.


Lactarius scoticus Berk. & Broome

Lactarius scoticus.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Lactarius scoticus е една дребна млечница с бяла, космата шапка. Расте под брези (Betula) около мочурища. Намерих един екземпляр на място в съседство с по-долу описания Leccinum holopus, но не успях да снимам. На горната снимка екземплярите са омачкани и космите по ръба не се виждат добре.

Видът не е намерен досега в България.


Amanita regalis (Fr.) Michael

Amanita regalis.

Amanita regalis.

 

 

 

 

 

 

 

 

Amanita regalis.

Amanita regalis.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Впечатляващата Amanita regalis и Amanita muscaria (Червена мухоморка) имат различно оцветяване, но иначе имат почти еднакви черти. A. regalis винаги има кафява шапка с жълтеникави остатъци от общо покривало. Възможно е стари и избледняващи екземпляри на двата вида да бъдат трудни за различаване, но при свежи екземпляри разликата е ясна. Този вид се асоциира единствено със смърч (Picea abies), за разлика от A. muscaria с разнообразни дървета. И все пак на местата където срещаме A. regalis неизбежно растат и двата вида.

A. regalis е все още неописан вид за България, докато в смърчовите гори в централна и северна Европа е съвсем обичайна гледка. Видът се среща и в съседна Румъния.


Amanita flavescens (E.-J. Gilbert) Contu

Amanita flavescens.

Amanita flavescens.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Amanita flavescens (синоним Amanita contui) е слабо известна сурогризка с жълто-оранжева шапка, бяло, почти гладко пънче и бяла волва. На практика прилича досущ на Amanita crocea var. subnudipes и може би мнозина ги объркват. От малкото, което съм намирал като достоверна информация за този вид, е че вътрешността на волвата е бяла. При A. crocea и A. crocea var. subnudipes вътрешността на волвата винаги е оцветена с цвета на шапката.

A. flavescens расте в северна Европа с брези (Betula). Както много други видове сурогризки и този има нужда да бъде опознат по-добре.


Leccinum variicolor Watling

Leccinum variicolor.

Leccinum variicolor.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Leccinum variicolor. Месото порозовява.

Leccinum variicolor.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Leccinum variicolor е вид брезовка в асоциация с брези (Betula). Разпознава се по характерната петниста шапка. Месото порозовява след разрязване, а в основата на пънчето присъства синьо-зелено петно. Видът е разпространен в централна и северна Европа. Има сведения, че расте и у нас (Ивелина Асьова), но по всяка вероятност е много рядък.


Leccinum melaneum (Smotl.) Pilát & Dermek

Leccinum melaneum.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Leccinum melaneum е още един вид брезовка в микориза с брези (Betula). Плодните тела са характерно едри и месести, с тъмна сиво-кафява шапка и множество, нагъсто подредени черни гранулки върху пънчето. Месото порозовява, а синьо-зелено петно в основата на пънчето не се намира.

Видът отсъства от българския списък на гъби.


Leccinum versipelle (Fr. & Hök) Snell

Leccinum versipelle.

Leccinum versipelle.

 

 

 

 

 

 

 

 

Leccinum versipelle.

Leccinum versipelle.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Leccinum versipelle.

Leccinum versipelle.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Leccinum versipelle се разпознава лесно по оранжевата шапка и черните гранулки по пънчето. При срез месото потъмнява – първоначално сиво-виолетово, накрая почти черно. Обикновено има синьо-зелено петно близо до основата на пънчето.

Образува микориза само с брези (Betula). Видът се намира и у нас, но предполагам е много по-рядко срещан отколкото в северните страни.


Leccinum albostipitatum den Bakker & Noordel.

Leccinum albostipitatum.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Leccinum albostipitatum, както в България, е сигнал за присъствието на трепетлика (Populus tremula).


Leccinum holopus (Rostk.) Watling

Leccinum holopus.

Leccinum holopus.

 

 

 

 

 

 

 

 

Leccinum holopus.

Leccinum holopus.

 

 

 

 

 

 

 

 

Leccinum holopus.

Leccinum holopus.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Leccinum holopus е друга брезовка асоциирана с брезите, но изисква само най-влажните условия. Намерените екземпляри бяха в тресавище край горски път. Мъховете и боровинките, които се виждат на снимките, всъщност избуяват от повалени и гниещи трупи, лежащи във вода.

Освен по местообитание се разпознава по бялата шапка, която често придобива зеленикави оттенъци и по пънчето покрито с белезникави люспици. В основата на пънчето обикновено се вижда зелено петно.

Този вид се среща в северна Европа и не е открит в България.


Mycena oregonensis A.H. Smith

Mycena oregonensis.

Mycena oregonensis.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Mycena oregonensis наподобява нашата Mycena acicula (Игловидна мицена), но има шапка с изострена пъпчица и расте във влажни иглолистни гори сред мъхове и папрати. Рядка гъба, която никога не е намирана у нас.  Съвсем не подозирах, че е вид от Европа, поради епитета oregonensis. Bengt Larsson ме запозна с тази и следващата мицени.


Mycena laevigata (Lasch) Gillet

Mycena laevigata.

Mycena laevigata.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Mycena laevigata расте като красиви кичури върху силно прогнили и покрити с растителност дървета. Понякога расте върху почва. Този вид се намира и в България.


Mycena floridula sensu Kühner

Mycena floridula.

Mycena floridula.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Mycena floridula е вид много близък до Mycena flavoalba и дори може просто да е негов цветен вариетет. Разпознава се по розовата шапка, която редовно има допълнителни жълтеникави оттенъци. Mycena adonis е съвсем отделен вид, който се отличава с по-наситена розово-червена шапка.


Mycena haematopus (Pers.) P. Kumm.

Mycena haematopus.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Mycena haematopus с кървящото месо расте върху гниеща дървесина на разнообразни дървета. Вид разпространен в цяла Европа.


Cortinarius alboviolaceus (Pers.) Fr.

Cortinarius alboviolaceus.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Паяжинникът Cortinarius alboviolaceus се разпознава по звънчевидната шапка и бледовиолетовия цвят на цялото плодно тяло. Вероятно представлява сложен комплекс от видове. В северна Европа се среща с брези, бук и други широколистни дървета и е сравнително често срещан. Видът не присъства в българския списък с видове.


Cortinarius pholideus (Fr.) Fr.

Cortinarius pholideus.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Cortinarius pholideus е още един вид паяжинник от северните гори. Расте на влажни места в асоциация с брези (Betula). Лесно се разпознава, но все още не е описан у нас.


Cortinarius collinitus (Sowerby) Gray

Cortinarius collinitus.

Cortinarius collinitus.

 

 

 

 

 

 

 

Cortinarius collinitus.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Cortinarius collinitus е много близък вид до Cortinarius integerrimus, но се отличава с шапка с по-топъл оранжево-кафяв цвят. Широко разпространен вид от влажните иглолистни гори. Среща се и в България.


Cortinarius armillatus (Fr.) Fr.

Cortinarius armillatus.

Cortinarius armillatus.

 

 

 

 

 

 

 

Cortinarius armillatus.

Cortinarius armillatus.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Cortinarius armillatus е още един неописан досега паяжинник в България. Оранжево-червените ивици по пънчето го правят лесно разпознаваем. Този вид също расте в асоциация с брези (Betula) и изглежда толкова масов в северна и централна Европа, че не вярвам да отсъства при нас.


Rozites caperatus (Pers.) P. Karst.

Rozites caperatus.

Rozites caperatus.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Rozites caperatus (Скрежовка) имаше отлично присъствие с мощни и красиви екземпляри.


Hygrophorus erubescens (Fr.) Fr.

Hygrophorus erubescens.

Hygrophorus erubescens.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Hygrophorus erubescens (Червенеещ хигрофорус) също имаше стабилно присъствие и няколко души събраха екземпляри за изложбата. Един от участниците ми показа неговата находка, която видимо приличаше на H. erubescens и имаше пръстен. Оказа се Hygrophorus purpurascens, но донякъде се различаваше (по-тънки и по-бледи плодни тела) от българския H. purpurascens, който е показан в сайта. За съжаление не успях да снимам, но снимка на Leif и Anita Stridvall в сайта stridvall.se изобразява добре видяното.

На изложбата се запознах с един енигматичен вид от род HygrophorusHygrophorus exiguus. Има ситни плодни тела с розовеещи ламели и миризма подобна на Hygrophorus agathosmus (Бадемова гъба). Най-интересното е, че почти винаги се открива сред плодни тела на Tricholoma inamoenum, което подсказва, че може да съществува някакво взаимоотношение между двата вида. H. exiguus е известен от много малко места в Европа, но Tricholoma inamoenum е широко разпространен вид, включително и у нас. Не успях да снимам находката, беше изложена само за няколко минути преди да изчезне ненадейно. Може да прочетете статия за този вид със снимки в сайта ResearchGate. (Hygrophorus exiguus, a new species in subgenus Colorati section Olivaceoumbrini, subsection Tephroleuci, E. Larsson, M. Carbone, E. Campo, Karstenia, 2014)


Hygrophorus olivaceoalbus (Fr.) Fr.

Hygrophorus olivaceoalbus.

Hygrophorus olivaceoalbus.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Hygrophorus olivaceoalbus има дебело слузесто покритие по шапката и пънчето, което му придава сходство с нашите видове Hygrophorus persoonii и Hygrophorus latitabundus. Различава се по малкия размер и местообитанието. H. olivaceoalbus расте във влажни смърчови (Picea) гори и присъства в списъка на български видове (централни Родопи), но не съм го срещал у нас все още.

Един друг рядък вид Hygrophorus се показа в причудливи количества под смърчовете, но отново изтървах възможността да го заснема – Hygrophorus camarophyllus. Прилича на Hygrophorus atramentosus, но има по-кафеникава шапка. Дори има възможност да се сбърка с Gomphidius glutinosus (Сив овчи нос) от неопитни гъбари. Този вид е намиран в България. Снимки на него може да разгледате в сайта stridvall.se на Leif и Anita Stridvall.


Hygrophorus karstenii Sacc. & Cub.

Hygrophorus karstenii.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Hygrophorus karstenii е бял хигрофорус с розово-охрени ламели. Расте в смърчови гори (Picea) в северна Европа. Да не се бърка с Hygrophorus piceae с бледорозови ламели, който също обитава смърчови гори. Hygrophorus hedrychii с подобни розовеещи ламели и пънче расте под брези.

От споменатите видове само H. piceae е записан в списъка на гъби в България.


Clavaria sphagnicola Boud.

Clavaria sphagnicola.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Clavaria sphagnicola, един рядък вид коралка от мочурища с мъхове сфагнум (Sphagnum). Matthias Luderitz се занимаваше с клаварии, черешови гъби и други дребни гъби растящи сред треви и мъхове и ни запозна с нея.


Albatrellus citrinus Ryman

Albatrellus citrinus.

Albatrellus citrinus.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Albatrellus citrinus бе намерен по време на срещата. Моята находка от снимките бе сред мъхове в гора от смърч (Picea) и бреза (Betula) и според мен е от същия вид. Показана е и първичната реакция с калиева основа върху шапката, пънчето и месото.

Шапките на A. citrinus придобиват бледожълт цвят с развитието си. Предполага се, че видът образува микориза със смърч в райони с варовита почва. Видът е описан именно от Швеция, но има вероятност да расте и в планинските райони на централна Европа. Овчата прахан (Albatrellus ovinus) също образува микориза със смърч, но има сивкава шапка често с допълнително жълто-зеленикаво оцветяване. Albatrellus subrubescens расте с борове (Pinus).

Не ми се е отдавала възможност да сравня тези три вида Albatrellus едновременно на терен. Струва ми се, че има още неизяснени факти около тях.


Xanthoporus syringae (Parmasto) Audet

Xanthoporus syringae.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Xanthoporus syringae (Albatrellus syringae е старо наименование) се разпознава лесно по скупчените жълти, зонирани шапки с неравномерна форма. Отдолу порите са жълти, а пънчетата са събрани като букети. Плодните тела наподобяват видове от род Albatrellus, но те са микоризни гъби, докато за X. syringae се предполага, че е сапротрофна гъба.

Видът расте в гори с присъствие на иглолистни дървета, но и върби и елши. Изглежда предпочита места повлияни от човека и се явява близо до сечища и градини. Плододава върху почва в близост до гниеща растителна материя и пънове. Освен в Скандинавия се среща и в Алпите. Все още не е намерен у нас.


Leave a Reply

You can use these HTML tags

<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>